Азиатска финансова криза
From Wikipedia, the free encyclopedia
Азиатската финансова криза е период на финансова криза, която обхваща голяма част от Източна и Югоизточна Азия, започвайки през юли 1997 г. и пораждайки страхове от световна икономическа криза.
Кризата започва в Тайланд на 2 юли с финансовия крах на тайландския бат, след като правителството на страната е принудено да направи курса му плаващ, поради липсата на чуждестранни капитали, които да поддържат фиксиран курса му спрямо щатския долар. Почти незабавно настъпва бягство на капитал, което задейства международна верижна реакция. По това време Тайланд е затрупан от външни дългове, които на практика вече са банкрутирали страната още преди краха на валутата ѝ.[1] Докато кризата се разраства, голяма част от страните в Югоизточна Азия претърпяват рязък спад в стойността на валутите си,[2] обезценени фондови пазари и други цени на активи и стръмно изкачване на частните дългове.[3]
Най-засегнати от кризата са Индонезия, Южна Корея и Тайланд, но засегнати също са Хонконг, Лаос, Малайзия и Филипините. По-слабо засегнати са Япония, Китай, Тайван, Сингапур, Виетнам и Бруней, но всички страни в региона страдат от спад на търсенето и доверието.
Съотношението на външния дълг към БВП нараства от 100% до 167% в четири големи страни от Асоциацията на страните от Югоизточна Азия в периода 1993 – 1996 г., след което се изкачва до 180% по време на пика на кризата. В Южна Корея, съотношението нараства от 13% до 21%, след което до 40%, докато други северни новоиндустриализирани държави се справят доста по-добре.
Макар повечето правителства в Азия да имат сравнително солидни фискални политики, Международният валутен фонд се намества, предприемайки програма за 40 млрд. долара с цел стабилизиране на валутите в Южна Корея, Тайланд и Индонезия – икономики, които са особено тежко удари от кризата. Усилията да се спре глобална икономическа криза, обаче, не стабилизират ситуацията в Индонезия. След 30 години на власт, индонезийският президент Сухарто е принуден да се оттегли на 21 май 1998 г. на фона на мащабни протести, които се отприщват след рязкото покачване на цените и драстичната девалвация на индонезийската рупия. Последствията от кризата остават и през 1998 г. Така например, растежът на Филипините на практика спира. Единствено Сингапур и Тайван се оказват относително защитени от шока, но и двете страни понасят щети в процеса. Към 1999 г. анализаторите вижда признаци, че икономиката в Азия започват да се възстановяват.[4] След приключването на кризата, икономиките в региона започват работа по финансовото стабилизиране и към по-добър финансов надзор.[5]
До 1999 г. Азия привлича почти половината общия капиталов поток към развиващите се страни. В частност, икономиката на Югоизточна Азия поддържат високи лихвени проценти, които привличат чуждестранните инвеститори, които търсят висока възвръщаемост. В резултат на това, икономиките в региона получава голям поток от пари и претърпяват драстично покачване на цените на активите. В същото време, икономиката на Тайланд, Малайзия, Индонезия, Сингапур и Южна Корея се радват на висок растеж от 8 – 12% БВП годишно към началото на 1990-те години – широко аплодирано постижение от финансовите институции (включително и Световната банка), което е част от „Азиатското икономическо чудо“.