Двойно лъчепречупване
From Wikipedia, the free encyclopedia
Двойно лъчепречупване е оптичното свойство на материалите, имащи показател на пречупване, зависещо от поляризацията и посоката на разпространение на светлината.[1] Такива анизотропни материали се наричат двойнопречупващи. Двойното лъчепречупване често се определя количествено като максималната разлика между показателите на пречупване, проявени от материала. Кристалите с некубична кристална структура често са двойнопречупващи, каквито са и пластмасите под механично напрежение.
Двойното лъчепречупване е отговорно за феномена, при който лъч светлина, падащ върху двойнопречупващ материал, се разделя от поляризацията на два лъча с леко различни пътища. Този ефект за пръв път е описан от датския учен Расмус Бартолин през 1669 г., който го наблюдава в калцит – кристал, имащ едно от най-силните двойни лъчепречупвания. Все пак, едва през 19 век Огюстен Френел описва феномена от гледна точка на поляризацията, разбирайки светлината като вълна с напречна поляризация (перпендикулярна на посоката на вълновия вектор).