Епос за Гилгамеш
From Wikipedia, the free encyclopedia
Епосът за Гилгамеш е епична поема от Месопотамия и една от най-древните литературни творби, запазени до наши дни. Написана е с клинообразна писменост върху глинени плочки.
Литературната история на Гилгамеш започва с пет самостоятелни шумерски поеми за Билгамеш (шумерското име на Гилгамеш), цар на Урук, датиращи от Третата династия на Ур (около 2100 г. пр.н.е.). Четири от тях са използвани като източник за компилиран епос на акадски. Тази първа обобщена версия, известна като Старовавилонска версия, датира от XVIII век пр.н.е. и е озаглавена със своите начални думи „Шутур ели шари“ („Надминаващ всички други царе“). От нея са запазени само няколко фрагмента. По-късната Стандартна вавилонска версия датира от XIII до X век пр.н.е. и започва с думите „Ша накба имру“ („Тоз, който видя дълбините“). Възстановени са фрагменти, обхващащи около две трети от тази по-дълга дванадесеттаблична версия. Едни от най-добрите копия са открити в развалините на библиотеката от VII век пр.н.е. на асирийския цар Ашурбанипал.
Поемата разказва за приятелството между Гилгамеш, цар на Урук, и Енкиду – дивак, създаден от боговете, за да му пречи да потиска народа си. Двамата пътуват до Кедровата планина, за да победят Хумбаба, нейния чудовищен пазител. След това те убиват Небесния бик, изпратен от богинята Ищар, за да накаже Гилгамеш за това, че я е отхвърлил. Като наказание за тези подвизи боговете осъждат Енкиду на смърт. Мъката на Гилгамеш след смъртта на Енкиду го подтиква да предприеме дълго и изпълнено с премеждия пътуване, за да открие тайната на вечния живот. В крайна сметка той научава, че „животът, който търсиш, никога няма да намериш. Защото когато боговете създадоха човека, те определиха смъртта за негов дял, а животът задържаха в своите ръце.“[1] Въпреки това, заради неговите големи строежи, следването на съветите на боговете и това, което безсмъртният Утнапищим му разказва за големия потоп, славата на Гилгамеш надживява смъртта му.
Откриването на епоса за Гилгамеш през XIX век и публикуването през 1872 г. на преведен откъс, описващ всемирния потоп, предизвиква сензация поради паралелите с Библията. Впоследствие при по-пълна реконструкцията и анализ произведението се оказва една от най-старите известни литературни творби в света. Оттогава то привлича вниманието на романисти, поети, психолози, композитори и т.н., които представят модернизирани версии и интерпретации.