Политика на умиротворяване
From Wikipedia, the free encyclopedia
Политика на умиротворяване или политика на отстъпки е дипломатическа политика на политически, материални или териториални отстъпки с цел избягване на конфликт с агресивна сила. [1] Терминът най-често се прилага към външната политика на няколко поредни правителства на Обединеното кралство (на Рамзи Макдоналд (на длъжност: 1929 – 1935), Стенли Болдуин (1935 – 1937) и най-вече Невил Чембърлейн (1937 –1940)) по отношение на нацистка Германия и фашисткото кралство Италия[2] между 1935 и 1939 г. Под британски натиск, подобна насока има и френската външна политика от периода. [3]
В началото на 30-те години на XX век отстъпките в дипломацията са широко възприемани като желателни по ред причини: поради антивоенните настроения, породени от травмите от Първата световна война, съображенията за обоснованост на реваншистките настроения след Договора от Версай у част от германското общество и схващането, че фашизмът е полезна форма на антикомунизъм. През 30-те години политиката на умиротворяване е популярна сред британската върхушка, включително кралското семейство, големия бизнес от лондонското Сити, Камарата на лордовете и медии като Би Би Си и Таймс. [4] Въпреки това, към момента на Мюнхенското споразумение – сключено на 30 септември 1938 г. между Германия, Обединеното кралство, Франция и Италия – на нея вече се противопоставят Лейбъристката партия, няколко дисиденти-консерватори (като бъдещия министър-председател Уинстън Чърчил, министърът на войната Дъф Купър и бъдещият министър-председател Антъни Идън).
Тъй като тревогата за възхода на фашизма в Европа нараства, Чембърлейн прибягва до опити за цензура на новините, за да контролира общественото мнение. [5] След Мюнхен той уверено обявява, че е осигурил „мир за нашето време“. [6]
Повече от осемдесет години учени, политици и дипломати интензивно обсъждат политиката на отстъпки. Оценките на историците варират от осъждане („Урокът от Мюнхен“ – довел до това, че са позволили на Хитлеристка Германия да стане твърде силна), до преценката, че Германия е била толкова силна, че е можела да спечели война и че отлагането на конфронтацията е било най-доброто.