Юлска революция в Египет
From Wikipedia, the free encyclopedia
Юлската революция или Египетската революция (араб.: ثورة 23 يوليو 1952) започва на 23 юли 1952 г. от Свободните офицери, водени от Мохамед Нагиб и Гамал Абдел Насър. Денят на избухването на революцията се чества всяка година като национален празник на Египет.
Тази статия съдържа списък с ползвана литература, препоръчана литература или външни препратки, но източниците ѝ остават неясни, защото липсва конкретно посочване на източници за отделните твърдения. |
Юлска революция | |||
Лидерите на революцията – Мохамед Нагиб (дясно) и Гамал Абдел Насър (ляво) | |||
Информация | |||
---|---|---|---|
Период | 23 юли 1952 г. | ||
Място | Кралство Египет | ||
Резултат | Абдикация и изгнание на Фарук I | ||
Страни в конфликта | |||
| |||
Командири и лидери | |||
| |||
Юлска революция в Египет в Общомедия |
Първоначалната цел на революцията е свалянето на крал Фарук I. Движението развива по-големи политически амбиции и скоро поисква да събори конституционната монархия и аристокрация на Египет и Судан, да установи републикански строй, да сложи край на британската окупация на страната и да затвърди независимостта на Судан.
Революционното правителство приема националистическа, антиимпериалистическа програма, която се изразява главно чрез Арабския национализъм и международна необвързаност.
Революцията е изправена пред непосредствена заплаха от западните имперски сили, най-вече от Обединеното кралство (окупирало Египет в началото на 1882 година) и Франция, които са предпазливи по отношение на възхода на националистическите чувства в териториите под техен контрол в целия арабски свят и Африка. Продължаващото състояние на война с Израел също представлява сериозно предизвикателство, тъй като Свободните офицерите увеличили вече силната египетска подкрепа за палестинците.
Тези 2 въпроса обединяват 4 години след революцията, когато Египет е завладян от Великобритания, Франция и Израел в Суецката криза от 1956 г. Въпреки огромните военни загуби войната се разглежда като политическа победа за Египет, особено след като оставя Суецкия канал в египетски контрол за първи път от 1875 г., изтривайки спомена за чуждестранната намеса като знак на национално унижение. Това засилва привлекателността на революцията в други арабски и африкански страни.
До 1960-те години арабският социализъм става доминираща идеология, превърнал Египет в централно планирана икономика. Страхът от спонсорирана от Запада контрареволюция, вътрешният религиозен екстремизъм, потенциалното комунистическо проникване и конфликтът с Израел са сочени като причини за тежко и дългогодишно ограничение на политическата опозиция, както и забраната на многопартийната система. Тези ограничения на политическата дейност са в сила дори при председателството на Ануар Садат от 1970 г., по време на което много от политиките на революцията са отложени или обърнати.
Ранните успехи на революцията насърчават националистически движения в други арабски (Алжир) и африкански (Кения) страни с антиколониални бунтове срещу европейските империи. Тя вдъхновява свалянето на съществуващи прозападни монархии и правителствата в региона и на континента.