Средноанглийски език
From Wikipedia, the free encyclopedia
Средноанглийският език е форма на английския език, която се говори след Норманското нашествие в Англия (1066 г.) до към края на 15 век.[1] Английският претърпява различни изменения и разработки след периода на староанглийския език. Етапът на средноанглийския език грубо продължава от развитото средновековие до късното средновековие.
Средноанглийски език Middle English | |
Страна | Великобритания |
---|---|
Регион | Англия |
Говорещи | 0 |
Писменост | латиница |
Систематизация по Ethnologue | |
Индоевропейски езици Германски езици Западногермански езици Англо-фризийски езици Английски езици Средноанглийски език | |
Кодове | |
ISO 639-2 | enm |
ISO 639-3 | enm |
Средноанглийският претърпява значителни промени в своите лексика, граматика, произношение и правопис. Писмените правила през неговия период варират в широки граници, като запазените текстове от това време показват големи регионални разлики. По-стандартизираният староанглийски език вече е станал по-фрагментиран, локализиран и често се импровизира.[1] Към края на 15 век, с помощта на появата на печатницата на Йоханес Гутенберг, започва да се установява стандарт на езика, основаващ се на лондонския диалект. Той в голяма част служи като основа на съвременния английски, макар произношението да се е променила значително от тогава.
В периода на средноанглийския език, много граматически особености на староанглийския се опростяват или напълно изчезват. Инфлекциите на съществителните имена, прилагателните имена и глаголите се опростяват чрез намаляването на повечето падежи (които накрая напълно отпадат). Също така в средноанглийския език се приемат множество нормански френски думи, особено в сферата на политиката, правото, изкуството и религията. Обичайната английска лексика запазва преобладаващо германските си корени, а влиянията от староскандинавския стават по-явни. Настъпват значителни промени в произношението, най-вече включващи дълги гласни и дифтонги.
Запазена е само малка част от средноанглийската литература, което отчасти се дължи на норманското превъзходство по това време и престижът, с който се ползват текстовете на френски, вместо на английски.